Сибила Кусева
- Бихте ли се представили с няколко думи?
- През 1994 г. завърших съм Биологическия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и същата година започнах работа в Института по молекулярна и клетъчна биология към БАН, където изработих своята дисертация за образователна и научната степен доктор. След това се преместих в една лаборатория в Института в Бейбрахам, в Англия. Тя се намира в близост до института Кеймбридж. Там работих около 9 години и се омъжих за англичанин. Него обаче го изпратиха да работи в Скопие, Македония. Наложи се да се преместим там и аз започнах работа в лаборатория в Изследователски център за генно инженерство и биотехнология към Македонската академия на науките и изкуствата. Изкарах 3 години, след което се върнах в института по молекулярна и клетъчна биология в БАН. Сега пътувам постоянно до Македония и обратно. Мъжът ми остана да работи там и затова се налага да се разкъсвам между двете страни.
- Той не желае ли да дойде в България?
- Работата му е прекалено хубава в Скопие, за да я изпусне и затова за момента ще е така. Много е вероятно един ден да си заминем окончателно в Англия, понеже той едва ли ще иска цял живот да живее на Балканите.
- Вие само заради работата ли се върнахте в България?
- Аз много исках да живея в родината си, но моят съпруг от Англия малко усложни нещата, понеже трябва да има възможност и той да се развива.
- За учените не е ли по-лесно в чужбина да се развиват?
- Определено от някои гледни точки е по-лесно, но от други – не. Там конкуренцията е огромна и човек трябва да пожертва много елементи от личния си живот, ако иска да успее и да се развива самостоятелно в науката и да бъде ръководител. Особено в големите центрове като Кеймбридж е адски трудно. Ако бях останала там, най-вероятно щях да си остана в института, където работех. Аз имах постоянна работа, след много изпити, които държах. Това се случва рядко да те назначат на трудов договор в Кеймбридж и аз можех още да съм там. Лабораторията им беше световноизвестна и правехме висококачествена наука.
- На какво ниво са българските лаборатории?
- Нивото ни определено не е като в Англия, но не сме и от най-трагичните. В сравнение с Македония например, България е на по-високо равнище и тук имаме по-добри условия за работа.
- Специализацията ви в Англия, помогна ли ви в България?
- Да и то много. Опитът, който натрупах там, сега го прилагам в родината си. Успях да се развия по-бързо зад граница, да експериментирам в научната си област, без да броя всяка стотинка, което много ми помогна в научното развитие. Сега чувствам колко много съм напреднала през тези години, когато съм била зад граница. Изискванията там са големи и трябваше да имам много публикации в световноизвестни научни списания, които да бъдат все по градивни и качествени. Това нещо бута ученият да произвежда без прекъсване. В България впечатленията ми обаче са, че не е толкова важно учените да публикуват качествени научни публикации, което е тъжно. Има много научни звена, които не произвеждат особено стойностна наука и въпреки това от години наред съществуват и се възползват от всички блага наравно и с тези, които се развиват.
- Къде е по-лесно за младите?
- Категорично в чужбина. Там има много повече възможност за развитие и са добре платени. Знаете, че в родината ни учените са ниско платени и поради тази причина все повече млади хора напускат България. Някои дори отиват да специализират зад граница. Вече има все по-големи възможности за тях. Така например Германия отпуска стипендии за следването и това ги улеснява много. За жалост ние губим голяма част от най-интелигентните млади хора, които имат желание да работят и да се развиват.
- Вие тази година сте спечелили проект към Фонд „Научни изследвания“. На каква тема е той?
- Ще изучаваме РНК –молекули, които не кодират белтъци, за разлика от други класове, които са по-добре изучени. Нашата цел в дългосрочен план е да изясним функциите на тези РНК-и. Аз съм ръководител на проекта и той спечели най-висок брой точки – 100.
- Трудно ли се пише един проект?
- Необходимо е много опит, докато човек навлезе достатъчно в някаква област, за да може да генерира собствени идеи. Правенето на проект е естественото развитие след писането на научни публикации. Между тях няма особено голяма разлика, освен че публикацията описва вече извършен експеримент, докато проекта описва тези, които даденият учен има намерение да извърши в бъдеще. Много се радвам, че проектното ми предложение беше достойно оценено и получихме подкрепата на Фонд „Научни изследвания“.
- Възрастните учени в България пречат или помагат на младите да пробиват?
- Има звена, в които имам впечатления, че не им помагат и често пъти се опитват да попречат на младите. Но това не е само с родината ни. На Запад също има подобни тенденции, защото младите винаги представляват потенциален конкурент на по-възрастните си колеги. Но само в България се срещат учени над 65 години, които още да практикуват. В Англия например, когато дойде време за пенсия, ги пенсионират на рожденият им ден. Много рядко има изключения и то е само, ако са номинирани за нобелови награди или пък са ги печелили. В Института в Бейбрахам имаше един учен, който е бил обсъждан да вземе нобелова награда заради откритията си в областта на генното инженерство. Та този учен имаше възможността да ходи в института да дава съвети на колегите си, но не и да заема ръководни постове, както е у нас.
- Според вас учените в България ще бъдат ли оценени някога?
- Нямам много надежда. Трудно върви работата. Според мен трябва да има целенасочена политика, която да помага на науката, а за момента аз не виждам да има такава и да се мисли в тази посока. Сега например Фонд „Научни изследвания“ имаше конкурсна сесия, но преди две години нямаше. Как биха могли тогава учените да планират своето бъдеще, ако не знаят дали ще има финансиране на науката или не. Всички тези непрекъснати смени на условията са убийствени.
- Само Фонд „Научни изследвания“ ли помага на науката в България?
- Да, аз поне не знам за други. Заплатите на учените са убийствено ниски и не може да се оцелява, ако искат да създадат семейство. Хубавото е, че ФНИ позволява част от средствата да се използват за заплащане на учените под формата на граждански договори. Това обаче не е най-доброто решение на проблема, понеже проектите стават цел, за да вземат учените средства, с които да си оправят семейния бюджет. Така изведнъж става много важно да имам проект. Фокусът обаче трябва да бъде поставен върху науката. Трябва да искам да имам проект, защото искам да правя наука. Това трябва да е основният критерии. По-добре работеща система би предвидила по-високи заплати на учените, но при нас това го няма.
